От управленска гледна точка политиките са средство за идентифициране и разрешаване на проблеми на общността. В този смисъл те целят непрекъсната позитивна промяна в обществото.
1. Модели на публичната политика.
Публичните политики създават отношения, алтернативни на пазарните отношения. Най-общо могат да бъдат обособени два типа модели на правене на политики: линейни и циклични.
Линейните модели се основават на властнически възглед за смисъла на политиката, известен като социално инженерство. Този възглед възпроизвежда попечителския, патерналистки модел на държавната бюрокрация – всички решения се вземат от овластените институции и се спускат надолу за изпълнение. Политиките се изграждат върху идеологии, а не върху оценка на потребностите и затова пренебрегват индивидуалните отлики и залагат на груповата идентичност. Този подход се задоволява с наивни обяснения, основани върху вярвания, а не върху доказателства. Социалното инженерство се отличава с увереността, че съществува единствено правилно решение, което трябва да бъде наложено от позиция на властта, без да се отчита гледната точка на засегнатите. Социално-инженерният подход в управлението често има разрушителен ефект, защото предоставя възможност за съзнавана или несъзнавана злоупотреба с властта. Типична негова форма е институционализмът – на уязвимите индивиди (сираци, инвалиди, психично болни, възрастни, бедни хора) се предписва съществуване в тотални институции, които се опитват да задоволят всичките им потребности (такива, каквито са дефинирани от институцията). Цената е ограничаване на изборите на хората и поставянето им в позиция на зависимост. По този начин се обезвластяват цели групи и се възпроизвеждат отношения на изключване и малцинственост.
Цикличните модели в правенето на политики се основават на системния (екологичен) възглед за смисъла на политиката, известен като социална екология. От гледна точка на социалната екология жизнената общност е онази човешка група, която поддържа богатство от връзки и отношения вътре в себе си и с други групи. Здравата общност насърчава развитието на всеки от своите членове, като предоставя многообразие от възможности на индивидите да реализират себе си чрез приноси към благополучието на групата. Жизнената общност се стреми да постигне баланс между съревнователност и сътрудничество, като хармонизира целите на индивидите и целите на общността чрез етичен дебат. Жизнената общност управлява социалните неравенства и напрежения чрез поддържане на публичен дебат по въпросите на справедливостта, свободата и солидарността. Здравата общност толерира различията между хората и ги оползотворява като ресурс за развитие. Жизнената общност практикува социално творчество, като се самоорганизира под различна форма, за да посрещне предизвикателствата на живота.
Цикличният модел на политика основава решенията си върху факти и хипотези, проверени чрез изследователски метод. Това означава изследване и оценка на потребностите на конкретните общности и изработването на специфични програми, които да отговорят на тези потребности. Цикличният модел отчита динамиката на социалното развитие и факта, че разрешаването на един проблем на свой ред води до появата на друг. В този смисъл подходът на социалната екология не си поставя за цел да постигне генерално и окончателно разрешаване на проблемите (тази амбиция е присъща на социално-инженерните утопии), а да осъществи поредици от стъпки (политики), които да подобрят съществуващото състояние на нещата. Този подход залага две важни изисквания за успех: широко участие на заинтересованите страни на различни етапи на политическия процес и активно учене от опита в хода на процеса.
2. Цикъл на политика
В идеалния случай цикълът при правенето на политики преминава през следните обособени фази:
- Идентифициране на проблема
- Дефиниране на проблема
- Идентифициране на групите и организациите, заинтересовани от решаване на проблема
- Идентифициране на публичните институции, ангажирани с решаване на проблема по силата на работната си задача
- Въвличане на заинтересованите групи и организации в търсенето на решение чрез иницииране на публичен дебат
- Постигане на съгласие по посоката, в която ще се търси решение на проблема
- Изграждане на обществена коалиция около оформящата се политика
- Дефиниране на благоприятния изход от проблема и поставяне на цели
- Оценка на алтернативните пътища за постигане на целта на езика на определени политически програми
- Избор на опции (най-ефективната програма)
- Информиране на обществото за предстоящите дейности по програмата
- Пилотиране на избраната програма
- Измерване на постигнатите резултати и оценка на пилотната програма
- Нанасяне на необходимите корекции
- Интегриране на програмата в практиката на публичните институции
- Изследване на новите проблеми, които ще породи разрешаването на първоначалния проблем.
На практика обособените стадии се застъпват и припокриват, при което политическият процес се разгръща като непрекъснат континуум. В реалността авторите и изпълнителите на политиките обикновено са принудени да действат под натиска на обстоятелствата и често пропускат някои от фазите в цикъла. Това е допустим компромис, но е добре да се знае, че така се поема риск политиките да се окажат несполучливи и/или да останат неразбрани. От ключово значение е от самото начало авторите на съответната програма да са наясно със стандартите и критериите, според които ще мерят и оценяват нейния успех. Това прави възможно самонаблюдението и оценката на всички етапи от политическия цикъл и своевременното въвеждане на корекции.
Компонентите на добрата политика включват визия, мисия, оценка на настоящото състояние, приоритети и план за действие.
Принципите, които се следват при изработването на политика са информираност, реализъм, приоритетност, комуникативност.
3. Форми на участие в развитието на публичните политики
Форми на участие от институционални позиции:
• Формулиране на приоритети
• Провеждане на изследвания
• Информационни кампании
Форми на участие от граждански позиции:
- Лобиране
- Застъпничество
- Участие в изследвания
- Публични кампании
На теория различните видове власт се допълват, но на практика често се потивопоставят. Всеки от социалните актьори, въвлечени в процеса на правене на политики, се опитва да компенсира недостига на един тип властови ресурс чрез достъпа до друг. Така политиките се раждат в процеса на противопоставяне, оспорване и договаряне между въвлечените социални актьори, носители на различни видове власт.
4. Роля и видове инструменти на държавата, местната власт и неправителствените организации за развитието на политика.
Как ние като общество се справяме с онези социални ситуации, които колективно сме приели като проблемни? Макар и сравнително лесно да определяме общите си социални проблеми, значително по-трудно след това се оказва постигането на съгласие по това какво точно трябва да се направи, кой трябва да го направи и до каква степен трябва да се направи. Централният проблем при формулирането на политика като инструмент за промяна е да се определи възгледът, от който избираме да осъществим тази промяна. Мисията и визията на определена политика отговарят на този въпрос.
Централният конфликт в изграждането на възгледите за политика е между нуждата от свободна инициатива за развиване на пазарните отношения от една страна и от друга, нуждата от защита на правата и справедливостта в отношенията между гражданите. Освен по философската си основа трите базисни политически идеологии, върху които се строи политиката в областта на социалното благополучие, се различават по възгледите си за промяната и за ролята на държавата в решаването на проблемите в семеството.
По отношение на промяната консервативният възглед се противопоставя на нея, като я смята за носеща повече проблеми, отколкото решения и подкрепя съхраняването на традицията. Либералността подкрепя промяната като път към прогреса, като промяната се разглежда в рамките на съществуващото статукво, като постепенна реформа. За разлика от тях радикалите се стремят към радикална промяна и преструктуриране на социалната система.
За ролята на държавата консервативният възглед защитава ограничаване на държавното участие, докато либералите подчертават широкото включване на държавата. Въпреки че консерваторите вярват, че пазарът предоставя равни възможности за успех на всички, либералите приемат държавните интервенции и регулация като нужни за контрол върху ексцесиите на капитализма, като начин да се защитят човешките права и да се обезпечат равни възможности за успех на всички членове. На този фон радикалите разглеждат държавата като потисник на развитието. Те смятат, че индивидуалната свобода трябва да бъде защитена от посегателствата на държавата. Този техен възглед обаче много често се колебае по отношение на ролята на държавата като координатор на социалното благополучие на членовете на обществото.
Роля на държавата
Демократичното общество предполага политиките да отразяват във възможно най-висока степен интересите на всички граждани. Обикновено този идеал е трудно постижим – сложност, отдалеченост на политическия процес от всекидневието на гражданите; нужда от допълнителни и продължителни усилия за участие в тях; децата и част от хората с психични и ментални проблеми не са легитимни за участие и др. Следователно държавната политика не отразява непременно интересите на всички граждани.
Инструменти: система за предоставяне на услуги, стратегически план за действие, програми от грижи, институции, учебни заведения и професионалисти в областта, законодателство, стандарти за качество и лицензионни процедури и институции за контрол на качеството, изследователски практики, технологии и институции, информационни и управленски структури.
Роля на местната власт
Основната роля на местната власт се вижда в смекчаването на централизацията и синхронизиране на държавните приоритети с тези на местните общности. Децентрализацията повишава участието и възможностите на повече членове на обществото да се включат в правенето на политики.
Инструменти: местни стратегически планове за действие, необходимите институции за управлението им, местно законодателство, местни ресурси и програми в социалната област.
Роля на неправителствените организации и частния сектор
Тук влизат организации с нестопанска цел, доброволни групи и инициативи, частен стопански сектор.
Въпреки наличието на местно управление, често част от проблемите остават скрити за официалните институции поради редица предразсъдъчни и дискриминативни практики. Изследванията показват, че най-онеправданите групи от населението отпадат от социалната система, разработена на централно или местно ниво и обикновено се обслужват от неправителствения сектор, заради неговата ориентираност към местните проблеми и предоставянето на услуги за най-обеднелите слоеве. В този смисъл ролята на този сектор в политиките като инструмент на промяна се състои в предоставянето на:
– алтернатива на ресурси;
– баланс между национални и местни приоритети;
– баланс между държавата като изразител на политически интереси, бизнеса като изразител на частни интереси и общността като изразител на публични интереси;
– контрол на публичното чрез участие в политиката.
Инструменти: алтернативни ресурси и програми, публични мрежи и коалиции, застъпнически кампании, лобиране.
Приложение към тема 2:
Основните въпроси, които се поставят при анализ на публични политики:
За да можем да участваме успешно в политическия процес, най-напред трябва да сме подготвени да анализираме съществуващите публични политики. При анализът на една политика се поставят следните въпроси:
1. Какви цели си поставя политиката?
2. Каква социална полза ще допринесе тази политика?
3. Към каква група е насочена политиката? Какъв проблем на тази група ще разреши?
4. Как се финансира политиката?
• Общи данъчни постъпления
• Осигуителни, здравни и пенсионни фондове
• Специални данъци
• Облагане на работодателя/работника
• Частично заплащане на ползващите услугите
• Комбинирано
• По програми
5. Как се админирстрира политиката (равнище на управление)
• Централно
• Регионално
• Локално
6. В какъв подход е издържана политиката?
Най-общо могат да бъдат разграничени три подхода към публичната политика, всеки от които се основава на различна социална философия.
• Остатъчният подход се основава на схващането, че потребностите на индивида трябва да бъдат посрещани от семейството и от пазара. Когато тези социални системи се провалят, публичната политика се намесва като единствена оставаща възможност. Според този възглед държавната интервенция е необходимо зло, към което се прибягва само поради провал на другите нормативни системи, които би трябвало да разрешат проблемите, при нормално функциониране. Политиките, изградени върху този принцип, се прилагат само при доказана безизходица
• Институционалният подход полага, че модерните общества постоянно генерират социални проблеми като безработица, бедност и пр. Разрешаването на тези нормални проблеми е интегрален компонент от функционирането на обществото, което се постига чрез публичните политики. Публичните политики се разглеждат не като отговор на обществен провал, а като регулярна, постоянна и желателна функция на развитото общество. В този смисъл правенето на публични политики са основната работна задача на обществените институции.
• Развойният подход отива още една стъпка напред като полага, че публичните политики са не просто средство за разрешаване на проблеми, но и основен механизъм, чрез който обществото осигурява своето развитие и благополучието на своите членове.
Критерии за оценка на политиката
1. Адекватност – хоризонтална и вертикална
• На хоризонтално ниво адекватността на политиката се измерва според това доколко достига до всички потенциални потребители.
• Във вертикален план адекватността се изразява в това до каква степен всеки отделен потребител се е възползвал от съответната политика.
2. Финансиране
• Справедливо ли е финансирана програмата, не идват ли средствата от данъчни постъпления, които свърхнатоварват други слоеве от населението? Например регресивните данъци винаги са по-тежки за средните слоеве, отколкото за богатите.
• Приоритетно ли са изразходвани фондовете, не са ли отклонени от други програми, които са по-необходими за обществото? Например в много страни правителствата ухажват възрастните хора, които са политически активни, и изразходват за тях много повече средства, отколкото за политики, насочени към проблемите на младите – образование, здравеопазване, спорт, превенция на злоупотреба с вещества и пр.
• Каква е ефикасността при изразходването на средствата, не отива ли прекалено голям дял за администриране на програмата? Контролът върху изразходването на публичните средства предполага прозрачност и отчетност на администрацията.
3. Кохерентност
В съзвучие ли е политиката с други публични политики? Например политиката за стимулиране икономиката при рецесия, която намалява данъците върху автомобилите с цел повишаване на продажбите, влиза в явно противоречие с екологичната политика за борба със замърсяването.
4. Устойчивост
Устойчивостта на една политика се оценява според способността и да генерира траен ефект, като отключи социален процес на промяна в желаната посока. Например социалните политики, свързани с обучение и откриване на работни места водят до по-устойчиво намаляване на бедността, отколкото раздаването на социални помощи.
5. Латентни последици
Мащабните политики могат да доведат до значими промени в социалната структура, които в дългосрочен план могат да имат нежелан ефект. Например богатите държави на благоденствието (welfare state), често са критикувани че чрез щедрите си социални политки насърчават зависимостта и създават цяла социална прослойка, известна като подкласа, която е тайно зависима от социални помощи.
4.3. Публичната политика като управление на знанието.
Публичната политика може да бъде видяна като процес на трансформация на социално знание в управленска практика. Затова от ключово значение е как, то кого и при какви обстоятелства се поражда, разпространява и прилага това знание.
Чие знание се използва при правенето на политиката?
Върху какви вярвани, идеи или идеологии е основано това знание?
• От бюрократи ли е произведено, от изследователски институт ли е предложено или е резултат от специално проучване?
• Това знание резултат от застъпничество ли е или е произведено от външни експерти?
• Кой конструира това знание?
• Кой използва това знание?
• Кой го разпространява?
• Чия интерпретация (дефиниция) на проблема печели, чия губи и чия остава пренебрегната?
• Кой извършва наблюдението и оценката на политиката?
• Кой осъществява информирането и разпространението?
• Кой е включен и кой е изключен от политическия процес?
• Чии ценности имат надмощие?
Какъв вид знание претендира да е то?
• Като научен и “обективен” факт ли е представено знанието?
• Какъв език е използван?
• Количествено или качествено е знанието?
• Какъв тип експерти са въвлечени?
• Какви обяснителни претенции има това знание?
• Какви допускания за природата на политическия процес информират авторите на това знание?
Какви институции и елити са въвлечени в неговото производство?
• Какви ценности имат надмощие?
Кога (при какви обстоятелства) знанието бива произведено, разпространено, употребено или игнорирано?
• Кога е конструирано знанието относно този проблем?
• Кога и бил “открит” проблемът?
• Кога знанието е повлияло върху политическия процес?
• Кога това знание става публично?
• Кога знанието става значимо?
• Кога са въвлечени масмедиите?
• Кога знанието повлиява общественото мнение?
• Кога то бива употребено (злоупотребено) от авторите на публични политики?
• Кога даден набор от ценности получава надмощие?